Отново пред олтара сам стоя, с приведена глава.
И коленичил върху хиляди въпроси, ръце преплитам.
По устните шептящо отчаяние разнася само тишина.

 
 
~

В очите ми не виждаш две сълзи.
Това са просто капки самота.
Онази, от която ми остави ти,

Сърцето докога ще издържи да бъде мамено?
Не може ли поне веднъж да е обичано, без да е грабено?
Ще има ли душата спътник свой?

~ На всякакви езици еднакво казваш Самотата,
с горещите сълзи, отекващи във Тишината...